Имало едно време...

Живял някога един мъник.Вика ли му Лапа - бил наследил големите длани от баща си. Той бил младо момченце, което незнаело нищо за света.То обитавало брега на едно езеро, велико езеро, в неговите очи. С времето момчето растяло. Препятсвия се издигали едно след друго пред него, но той ги преборвал; за да не изменям историята много, трябва да кажа, че всяка пречка независимо, че била решавана трудно или най-често по грешния начин, била важна. Всяка малка стъпка изграждала Лапа такъв, какъвто вярвал и са го учили ,че трябва да стане.
Лапа го било страх от водата, и не от самата вода, а от това вероятно какво би могло да се случи на другите и дали би било много болезнено и неприятно за другите, ако се удави.Не се мяркал много покрай кея. С времето станал спокоен. Спокойствието го завладяло. Започнал да излиза на риболов навътре в езерото. Незавасимо дали е бурно, мрачно, ветровито или е слънчево на Лапа не му правело впечатление - той бил спокоен.
Езерото му станало малко. Лапа се преместил на брега на морето.
Първия път , когато стъпил на брега му той бил възхитен. Той бил убеден, че е намерил мястото, където ще се превърне в нещо ново. Започнал начисто, поне така си мислил той. Човек е такъв, какъвто е. След месец бурни емоции и опит за ново съществуване, Лапа намерил отново себе си в спокойствието. Онова спокойствие, което бил оставил в далечното вече езеро. Кипящото море успяло да предизвика нови реакции в Лапа, но само временни. Морето се опитвало да изкуши Лапа с даровете, които нощно време пенливите вълни изхвърлят на брега. Колко време, обаче може да се радва малко бебе на нова дрънкулка. Лапа свикнал дори с тези приумици на вълните. Еднообразието, скуката, безличието, умората и спокойствието се слели в едно монотонно състояние, в което бил потопен Лапа. Не се трогвал от нищо. Дните минавали, седмиците летяли, а месеците не се усещали. Лапа виждал, че се превръща в нищо. В такова дето е нищо, просто няма как да се опише по-добре, и все пак - всичко в което вярвал, поне веднъж смачкано; всекиго на когото вярвал - поне веднъж Лапа го е разочаровал; Ако в началото Лапа в мечтите си е бил голяма нежна, справедлива, силна и добре позната на всички мечка, то сега се бе превърнал в лаком като лисица, инат като магаре, изнервящ като дърта свекърва, ненаситен(в лошия смисъл) като Мечо Пух за мед - безформен звяр.
Но случило се така, че един ден Лапа се озовал пак пред онова спокойно езеро. Като малък често се бил гледал в плисукащата се до брега вода, представяйки си бъдещият изящен Мечок, в който ще се превърне. Лапа се сетил за тези си приумици като малък и нещо го жегнало, нещо го подтикнало да повтори тази безмислена детинщина. Лапа се вцепенил. В отражението той видял Звяра. Разбрал в какво се е превърнал, но дали осъзнавал сериозността и дали ще има волята и желанието да промени себе си...

Другият път - повече !

the good, the bad and the evil

Какво става, когато трима се борят за една и съща награда?

Двама губят и един печели. Възниква въпроса, естествен заради природата си( от егоизъм ): Как да спечеля?
Да прецакам другите.- никога не съм одобрявал тази стратегия. Това включва подмолни действия и вършене на глупости зад гърба на другия, спъване на техните действия - напълно непривмливо.
Да покажа ,че съм "по - ..." от другите. - с какво мога да съм по добър, та аз давам всичко от себе си. Не мога да дам постоянна заблуда, че съм някой друг - Аз съм себ си и ако като такъв не мога да спечеля, то по-добре да не го правя.

Нека няма втора и трета награда. Остава идеята да се отдадеш изцяло на опита за победа и когато(, ако) загубиш да се тормозиш много.
Важи правилото :"Колкото повече - толкова повече."( велик е Мечо Пух :)
Колкото повече се отдаваш на идеята за победа толкова ти нарастват шансовете, но после, при евентуална загуба, нещастието, от загубата е много по-голямо.

Като финални думи: Нека не мислим за загубата. Ние, хората сме оптимисти и само победата е важна. Но хората са едни , аз съм друг и затова се пазя, колкото ми позволява интелекта и силите

Твърдение:
Съществува момиче, такова че за всеки неин проблем аз мога да съм възможно решение.

Доказателство - засега няма.

...

Светлините в малкия град осветяват свежото небе. Мистично красиво, пленяващо розово, допълнено от снега. Силен вятър, неспирни валежи,всичко е огърнато от снега - той е навсякъде! Преспи, невиждани от 2-3 години задържат хората по домовете им пред камините и печките зачервени от бурните огньове вилнеещи в тях.Нажежени до червено буриите бумтят. Сините, жълти и оранжеви и ...всички други възможни цветове пламъци сгряват душата, предварително подгрята от сладкото вино. Червено, сладко леко тръпчиво сгряващо душата, сплутяващо семейството седнало на маса, отдавна не събирало се заедно.

the paw is rising

Стоя си аз, без да пиша, без да се занимавам с това... наричища себе си blog и познайте какво получавам - критики. Как е възможно това , та аз дори не пиша в него ( критиката беше за това). И напълно в мой стил нека да си намеря оправдание...
ИмаХ собствено виждане за това какво се прави в един блог, аз го ползвах за приятел на когото казваш това онова, е явно съм грешал. Просто са ми липсвали достатъчно добри приятели на които да бръмча всеки ден. Съжалявам blog-че, вече ако се сетя да ти пиша - няма да е същото! Ще си говорим за неща различни от мадами( не че съм ти говорил за това ), лични изживявания и т.н. Така , така, не стига че говоря на blog ами и му се обяснявам.. и все пак за да ви откажа от идеята да погледнете тук ,по каквато и невероятна причина да сте попаднали, ще ви кажа, че от сега натаък ще продължавам да пиша неграмотно и на всичкото отгоре ще ви споменавам най- вероятно матрици, пространства, линейни оператори, булеви функции и... уфф трябваше да попрочета още малко за да мога да ви стресна.. и все пак ще пиша още и още все пак :) ще се повтарям и ще дрънкам глупости...
зъ т'ва, по-дууре си зиай шапката, чантата, гащите и кажи на майка си, чи съм та ...
if (you==girl) cout<<"..." // не съм в настроение за псувни
else cout<<" аз с ге**ве не се занимаам "; //пак ма удари лигата

The Day I Left...

Настъпи и деня, в който се налага да замина. Затваряме една страница, за да започнем цяла нова глава. Желание, страх и тъга мътят главата ми. Единствено се радвам, че "разгръщането" бе подобаващо - събиране с малко дивеене и пийване с любимте ми съученици (вече бивши, но завинаги мои). Хойкането тепърва започва, както и истинския живот, "да видиш, хубаво ли е" :) . Страх ме е, че още не съм го осъзнал.. за тези, които тъгуват и са по-чувствителни или пък не са го осъзнали и те - не се мъчете, става само по- тежко. Намерете си някакво занимание, някой нов приятел ( ако сте изпратили на далеко сегашните си ), запълнете си съзнанието, не му давайте да си почива, просто да витае и да се връща към "Добрите стари Времена". Кажете едно " чао! " преди да тръгнете на познатите и приятелите, и тръгнете; времето минава бързо когато не мислиш за него и се проточва когато зорко го следим. Едно мигване и вече ще сме се върнали, така както минаха и последните пет години - просто миг. Много спомени, преживявания и неизказани желания остават потулени, и за дълго скрити, на сигурно в миналото.
Има още много неща, за които не мога да намеря думи да ги опиша, но така е ,все пак съм математик, а не литератор.Достатъчно разтресох Добрич, само ще кажа: " Пази се София, аз идвам! "

Don't worry... be afraid... I'll be back.

Пак на глас

Днес си е голяма лудница де. Събуждат ме в 8 и 30 ч и сестрата иска на лекар да я водя, ми добре ама аз преди 9 не мога да стана и да мисля , да не говорим за хоикане. Аз кум 9 ставам живвам до кум и 15 и към 10.05 сме при лекаря. Познай ми той още не бил дошъл . Пред нас 3 лапита с родителите си ше го преживеем колко са трима... Лекарката идва към 10.35-40 , влиза първото, влиза второто, накрая и третото и хоп наш ред и таман да влезем едно лапи в инвалидна количка, кво да го праиш пуснахме го , и неговата не е лесна. Обаче мамиту им и мангали и цигани и всички там наши мургави лайна, едно бебе с майката и бабата умъкна са мамиту му пред нас тва става в 11.35. А май забравих да спомена имах час по кормуване в 11 и 45 по принцип, добре че човека имал работа и като му звъннах го отложи за 12.10 . И търпението вече изчерпано тъз мангалка кат влезе и теглих едни путки майни на глас така и малко ми мина, но не ми беше достатъчно де. Все пак към 12 и 40 влязохме за щастие сестрата от нищо страшно не беше болна само некви мехлемчета нещо и дадоха и за смукане - гърлото . После ест я попришпорих да можем се приберем навреме. С 5 мин закъснение успях да ида за шофирането, имах жреме около 15 мин да се помоткам в къщи, сестра ми незнам как издържа на темпото.
part 2 - Driving
Та карам си аз ест 23 час нямам си и представа кво прая, нищо че имам само 1 час до изпита, правя не малко грешки основно около оглеждането при ляв завой. Карам си малко неуверено ,бавно покрай болницата, в ляво са спрели кола до кола, насреща двийение, място колкото да се разминеш, цялото ми внимание е върху тва да не изчаткам някои или пък да не да се кача на тротоара. Вниманието ми е там , колита тъкмо понамаляха и се успокоих и едно лапенци, малко дете тича по улицата, дошло изневиделица, добре че инструктора до мен ми натисна спирачките. Паниката ме беше хванала а той реши и и да ми повика малко та да се "поуспокоя" сигурно, незнам. Това ме накара да се замисля наистина толкова ли мн искам книжка, за да поема отговорност за всички на пътя докато карам, щото не детето а шофйора е виновника. Взе ми се акъла, че и накрая ми вика мн показателни грешки съм направил."Къде отиваш ти бе?" мен ми се изпоти лайното дет се вика щото утре като взема книжката и пак изкочи, дали ще съумея да отреагирам веднага? Това не знам как ще го преживея но да се надяваме че ще успея щото иначе на изпита ще се издъня а той е едва след 5дни. Часа ми свърши и се качи друго момче. Помолих и ме свалиха на центъра.
part3 - Pharmacy
Остана най-важната част - да купя лекарствата на бащата и на сестрата. Лудостта ест е при по - големите, затова и там беше забавната част. Да вметна само, че докато чакахме лекарката да дойде за сестра ми там, аз отидох при заместващия личния лекар на бащата за да му изпишетам по здравната каса. Та слизам аз на центъра,след като съм карал и за малко да прегазя лапито, в леко нетрезвомислешо състояние( нетрезвото доиде след случката с лапито, да не мислите че пиян карам ). Отивам аз в "Марешки" , чакам си реда и им давам там книжката с рецептата, те ми казват че не мойело то така и двете работи на една рецепта и ми я връщат.Отивам във втора аптека там ми я взеха и таман да ми дадат лекарствата и хоп педерастите от "марешки" си сложели печата и само там вече може да се изпълни. Решавам че лекаря няма да ми откаже да ми напише нова и се връштам до полклиниката. Чукам -няма никой, ми той човека си е тръгнал. Реших че тези от "марешки" ще поддадат и се връщам там. Мамиту им само ме ядосаха още повече - не ставало то така никъде нямало да я изпълнят така или иначе, не ми се занимаваше, щото ми стана ясно че няма ми помогнат и си тръгнах. Помислих малко и реших да си пробвам за последно късмета, щото ако се прибера без лекарства, бащата няма други а той лесно дига кръвно и просто е достатъчно сложно за да го занимавам и него, а аз да не сам малък в крайна сметка. Отидох при мойта лекарка, която беше така мила да припише рецептата както трябва,всяко лекарство на отделна рецепта, и да фълшифицира подписа на доктора на тати и да ме спаси от мъките ми.А да кажа, първия ми искаше пари, а моята я питах и тя отказа , Евала! Аферим! дет му са вика.Всичко като е наред ест мина по вода в аптеката и ест не ги взех от "ма(га)решки" а от друга аптека.
Прибирам си се в къщи. Часът 15h деня едва сега започва. Колко ли други неща още могат да ми се случат??

Goodbye Crocodile !
6 април 2007 15:57